Васил Левски – Апостола на свободата
Честваме 185 години от рождението на Васил Левски. Той е един от идеолозите на българската национална революция.
Официални чествания ще има в цялата страна. Президентът Румен Радев ще посети родното място на Апостола – Карлово, където ще се състои тържествен митинг заря. Държавният глава ще приеме почетния строй на представителните части на Българската армия и ще произнесе слово пред паметника на Апостола на свободата.
Васил Иванов Кунчев е роден на 6 юли (18 юли нов стил) 1837 година в Карлово. През 1845 година започва образованието си в килийното училище в родния си град, а година по-късно вече учи в местното взаимно училище. Едва на 14 години остава без баща и грижите за младия Васил поема вуйчо му Василий Караиванов. В периода 1852-1854 година той живее в местния светогорски метох и учи църковно пеене. След като вуйчо му се премества в Стара Загора, Левски го последва и завършва II клас на старозагорското класно училище. Поради отличния успех на момчето вуйчото обещава, че един ден ще го изпрати на учение в Русия. Това така и не се случва. През 1856-1857 година младежът учи в свещеническото училище на даскал Атанас Иванов в Стара Загора, а през следващата година приема монашески сан дякон с име Игнатий. През 1858 година е ръкоположен за йеродякон и става църковен певец в църквата „Света Богородица“ в Карлово.
Какво кара този човек със светло бъдеще в духовното дело да се захване с революционна дейност? Тук е мястото да отдадем заслуженото на друг голям български революционер – Георги Раковски. По това време той разгръща мощна пропагандна дейност, която оказва силно влияние върху българската младеж. През 1861 година, като следствие на икономическа криза в Османската империя и провежданата стопанска политика, потискаща българите, в революционните среди настъпва раздвижване. Стоил Попов от Калофер и Левски полагат едни от първите усилия за вдигане народа на борба. По това време българското общество е крайно неподготвено за бунт, пореди което и първият революционен опит на Дякона е неуспешен.
Вместо да се откаже от народното дело, на 3 март 1862 година Левски напуска родния си град и се отправя към Сърбия, за да се присъедини към Първата българска легия, организирана от Раковски. Според легендата по време на военни упражнения той прави „левски скок“ и така получава своя прякор. Тук Левски осъществява контакти с българската революционна интелигенция и добива първия си боен опит, сражавайки се храбро с турските части. След разтурянето на легията той се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През 1863 година за кратко е в Румъния. Лятото се завръща в България. Затворен е за няколко месеца в Пловдив, заради участието в легията, но след застъпничество на видни българи е освободен. През зимата на същата 1863 година за кратко посещава класното училище на Йоаким Груев. Любознателността е основна черта в характера на Левски, но разочарованието от празните обещания на вуйчо му го отдалечава от науката и го насочва към революционните идеи.
Според Апостола, докато българите не са напълно готови за самостоятелно въстание, те не трябва да влизат в никакви съюзи със съседни народи и правителства (той много добре си спомня отношението на сърбите към легионерите в Белград). Левски осъзнава, че всякакви преговори със сръбското правителство са безсмислени, поне докато в съседната държава властва монархическият национализъм и идеята за „Стара Сърбия”, която включва български земи. Въпреки това, Левски е привърженик на идеята за общи действия на балканските народи и за балканска федерация. Но за разлика от Раковски и Каравелов, които са съгласни с идеята за държава обединяваща всички народи и балкански земи – освободени и неосвободени, Левски желае самостоятелна българска държава. Той иска българския народ да бъде равен на останалите балкански народи. Тук трябва да бъде споменато и отношението на Левски към Западните Великите сили – той осъзнава, че те толерират Османската империя с оглед собствените им интереси в Източния въпрос.
За разлика от консервативните среди в националното движение, Левски поставя отношенията с официална царска Русия на принципни основи. Той вижда дълбокото различие между политиката на Русия и тежненията на българската революция, както и различията в крайните цели, към които се стремят двете страни. В същото време, теглейки разделителната линия, той преценява обективната възможност за единодействие в общата борба срещу Османската империя.
Желанието на Левски за независимост на движението, за неговата чистота, без намеса на чужди агенти, независимо от кои държави са те, произтича главно от национално-патриотични му съображения. Именно поради това през 1869 година, когато се сблъсква с един руски агент, препоръчан от Одеското българско настоятелство като добър патриот, бързо го прогонва.
На 25 декември 1872 година пристига в Ловеч. Положението, което заварва там, е изключително тежко. Комитетът не действа адекватно, а и властта е на крак. Къщата на председателя поп Кръстьо е под наблюдение и среща между него и Апостола е невъзможна. Левски тръгва с Никола Цветков на 26 декември за Търново. В самара на коня на Цветков е архивът на организацията. Вечерта остават да пренощуват в Къкринското ханче, чийто съдържател е и член на комитета – Христо Цонев Латинеца. Според общоприетата версия там Левски е трябвало да се срещне с поп Кръстьо, който го предава. Според други версии вината за предателството не бива да се хвърля върху свещеника. Апостола на свободата е заловен от заптиета, обкръжили ханчето. Дяконът опитва да си пробие път чрез стрелба, но е ранен и хванат. От Къкрина е върнат в Ловеч, а после е закаран в Търново и София, където е съден.
Пред съда Левски се държи изключително твърдо и не издава никакви подробности около организацията, като поема цялата отговорност за дейността върху себе си. Гордо и борбено защитава делото на революцията и правото на България да бъде свободна. Съдиите, сред които е и българинът Иванчо Хаджипенчович, опитват всякакви хитрини, за да накарат Апостола да проговори. Задават му объркващи и подвеждащи въпроси, опитват се да надхитрят този, който дълги години ги е надхитрявал. Като не успяват по този начин, съдиите предприемат друга тактика – изправят пред Левски редица негови бивши съратници: Дидьо Пеев, хаджи Станьо, Петко Милев, братята Хаджииванови, Анастас Попхинов и други. Апостолът обаче не трепва. На 8 януари съдът изправя срещу Левски Димитър Общи, виновен за случващото се. Общи също предава Апостола и разказва за делата му. Според редица мемоаристи, участници в процеса, Левски станал и заплюл предателя. Професор Николай Генчев отхвърля това твърдение и пише следното:
„НИМА МОЖЕ ДА СЕ ДОПУСНЕ, ЧЕ И ПРЕД САМАТА СМЪРТ ЛЕВСКИ ЩЕ УДАРИ ПАДНАЛ ЧОВЕК, ЩЕ ОМЪРСИ СЕБЕ СИ, КАТО ЗАПЛЮЕ ЕДИН ПРЕДАТЕЛ. ЗА ПРЕДАТЕЛИТЕ ТОЙ БЕШЕ ПРЕДВИДИЛ ДРУГО ОТМЪЩЕНИЕ”.
Процесът срещу Левски остава забулен в тайнственост. За него не пише нито турската, нито световната преса. Светът не знае за драмата в софийския конак, където един българин преборва цяла империя с воля и вяра в народното дело.
Осъден на смърт и на 6 февруари (18 нов стил) 1873 година Апостола на свободата е обесен на мястото, където днес се издига неговият паметник в столицата. Смъртта му не просто предизвиква потрес и скръб сред революционните среди в България и в Румъния, но бележи началото на криза и сътресения, от които революционното движение никога няма да се възстанови напълно.
Левски оставя на поколенията около 140-150 писма и прокламации, в които излага идеите си за равноправието на хората, за човешките права и свободи, идеята за демократичното управление, за общуване между народите и съвършеното равенство между тях, идеята за законността и равенството пред законите – идеи, актуални и до днес.
Препоръчани статии
Такситата с цени само в една валута
17 юли, 2025
