„Невидима значка“: Как войната променя децата
„През 1999 г. войната в Косово открадна детството ми. Сега гледам същото нещо да се случва с децата в Украйна.“
Войната ще свърши един ден.
Това са думите, които бих си казвал отново и отново.
Бях на 12 години и беше 1999 г. – годината, в която за първи път чух сирената за въздушно нападение.
Слободан Милошевич е водил войни в различни части на Югославия и сега той е донесе своята машина за убийство в Косово. Понякога виждах в далечината черни стълбове дим, издигащи се от горящи къщи, а по сателитната телевизия гледах чуждестранни журналисти, които съобщаваха за кланета и хора, бягащи от селата си.
Но в хълмовете на Прищина, столицата на Косово, чакахме. И тогава дойде – онзи пристъпен звук от война, който се разнесе из града.
Настроението се промени. Изведнъж се наложи да сменям пепелника по-често, тъй като баща ми се чувстваше превъзбуден, опушен.
Войната открадна детството ми. Бях щастливо дете с купища енергия и футболни синини по кльощавите ми крака. През лятото играех навън с други деца и когато настъпи нощта, играех на закрито, докато не бях принуден да се предам на съня.
Но войната размени времето за игра с времето за новини. Братята ми и аз седяхме пред телевизора, прелиствахме от немски новини към британски новини и понякога, когато баща ми настояваше, към сръбски новини.
Научих имената на всеки оратор в Съвета за сигурност на ООН – Бутрос Бутрос-Гали, Игор Иванов, Хавиер Солана, Робин Кук.
Усетих страха и безпокойството като вид натиск, който се натрупа в тъпанчетата ми. Единственият начин да го потисна беше да говоря с моя въображаем приятел.
Когато по телевизията се появи реклама за играчка, му шепнех. Бих искал колата с дистанционно управление, последвана от екипа на Power Rangers с всички джаджи, бих му казал. В моето въображение доставката им беше мигновена; къщата бързо се напълни с тези играчки. Може би умът ми е преживявал метавселената преди Зукърбърг.
12-годишно дете е на прага да стане тийнейджър. Но когато си на 12 във военна зона, това не е същото. Ти си достатъчно възрастен, за да знаеш, че се случва нещо ужасно, но все още не си достатъчно възрастен, за да се почувстваш способен да се ангажираш с възрастните.
Когато чух артилерия и бомби, бях твърде срамежлив, за да кажа, че съм уплашен, но родителите ми знаеха. Баща ми щеше да говори за опаковане на чанта с най-важните неща, в случай че трябва да тръгнем. И така, един ден, притеснен да оставя всичко зад себе си, обличах слой след слой дрехи, докато не можех да се движа. Малко по-късно, когато горещината ме обхвана, майка ми премахна част от слоевете и ме увери, че ще бъдем в безопасност.
Бързо преминах в младежката възраст. Спрях да играя игри, спрях да дразня братята си. Вместо това си помислих за смъртта и какво ще направи Милошевич след това.
Чудя се сега дали децата на Украйна имат подобни мисли.
Докато гледам украински деца по телевизията, не мога да не мисля какво ще стане с тях. Някои вече са бежанци. Може да се озоват в страни, които никога не са си представяли, говорейки езици, които никога не са предполагали, че ще говорят.
Животът им никога няма да е същият отново.
Писателят с покойния си баща Емин Рахмани и Сю, доброволецът, който отпечата албанския орел за Хасан за оцветяване [Снимката е предоставена с любезното съдействие на Хасан Рахмани]
Точно като самата война, добротата, която получихме тогава като бежанци, остана с мен. Спомням си Ричард, младото момче от Чешир (Англия), което ми стана първият английски приятел и ми помогна да се отърся от войната, дори ми даде своя Sega Mega Drive с всичките му игри. След това бяха доброволците, които ни помогнаха да се уредим – Сю, която отпечата албански орел, за да го оцветя, и Анита, Мери, Бриджит и Пам, които заведоха семейството ни в зоопарка – това беше първият ден, в който се почувствахме отново като семейство, усмихнати и в безопасност.
Смених куршумите и бомбите с играчки и гушкане.
Но е необходим само нов конфликт – с придружаващите го изображения на екрана – за да се активира отново моята „военна значка“. Когато чуя звука на сирени за въздушно нападение в Украйна, аз отново съм онова малко момче, свито в поза на плод в тъмното, държащо майка ми за ръката и се моли за безопасността на нашето семейство.
Дали 12-годишните деца от Харков и Киев, Днепър и Донецк изпитват нещо подобно сега? Ще остане ли знакът на войната с тях, както остана с мен? Какви щети ще нанесе войната на 12-годишните от Мариупол и ще успеят ли някога да излекуват травмата си?
Може би те гледат как майките им ридаят, докато аз гледах моята. Може би и те виждат болката в очите на баща си, докато мечтите на семейството им се превръщат в развалини.
Не се съмнявам, че те ще издълбаят собствените си пътища към зряла възраст със смелост и убеденост; че те също ще победят разпалителите на войната и престъпниците, които организират подобни конфликти.
Но точно сега, докато тази война продължава, може би и те си казват: „Войната ще свърши един ден.“
Автор: Хасан Рахмани
Препоръчани статии
Такситата с цени само в една валута
17 юли, 2025

