Непознатата история на еничарите
Който не помни историята, е обречен да повтаря старите грешки
Джордж Сантаяна
Родният ни фолклор пази много истории описващи най-тежкия кръвен данък за българския народ – девширме. Еничари са набирани от покорените християнски народи, главно балкански християни и арменци. Децата били на възраст от 8 до 20 години, като идеалната възраст е била между 8 и 10 години.
Цели семейства предпочитали да погубят себе си и най-вече децата си, отколкото да ги дадат в плен на поробителите.
Османците стъпват на Балканския полуостров първоначално в ролята си на наемници, използвани от различните балкански владетели, които тогава се опитват да седнат на престолите в родните си държави. Възползвайки се от благоприятния релеф и условия, които предлага полуострова, османците постепенно започват да се организират като единна военна единица. Така на европейската карта се появява една от най-могъщите империи – Османската. Постепенно османците покоряват доскорошните си “работодатели”, които в това време са прекалено заети с личните си амбиции.
Разликата между държавата и империята е в това кому е лоялна армията
Юлий Цезар
Империята налага т.н “кръвен данък”, като взима невръстни християни, които приемат ислямската вяра и се заклеват да служат вярно на султана. Сред многото покорени народи, попада и династията на Мамалюците. Но те са изключение от правилата, защото поставят началото на Ренесанса по отношение на християните в империята.
В превод “мамалюк” означава “притежавам”. Всъщност първоначално с това име се наричат египетските и турски роби Централна Азия. Интересното е, че в периода 1250-1517г създават и династия, която управлявал Египет и Сирия. Но мамалюците се ценят в империята, заради уменията им в металообработването.
Всъщност османското нашествие не само спомага мамалюците да се слеят с османския елит, но и поставят началото на края за великата империя.
Както споменахме, редиците на армията се попълват от млади момчета, наричани “ghulam”, които освен лични телоохранители, са и наемните убийци на султана в междудворцовите спорове.
Но Османската империя съзнава, че като най-голямата сила на Балканите не може да е безразлична към покорените народи, защото обединени заедно, те са заплаха за нея. Затова с развитието на военното дело, империята изоставя грубата сила.
Думата “мамалюк” вече придобива ново значение – Furūsiyya. Това описва всички военни умения и лични качества, който трябва да притежава един качествен войник – um ulum (наука), funun (изкуство) и adab (литература), като в много отношения несъзнателно започват да подражават на западните рицари.
Благодарение на безспирното усъвършенстване на уменията за близък бой с лък, тези “роби” слагат край на господството на непобедимите монголи. Но не ги заличават, а правят мъдър политически ход, привличайки ги като съюзници срещу Златната орда и берберите.
Мамалюците вече са част и от държавния апарат. В опит империята да изгради един по-цивилизован образ сред християнските държави в Европа, започва да налага християните във военния и политически живот на страната. А това става с бързи темпове, главно заради липсата на достатъчно подготвени мюсюлмански кадри. В това има логически ход – ставайки част от мюсюлманската общност, християнските им роднини ще ги заклеймят като родоотстъпници. Най-яркият пример за това са бошняците, които в името на децата си и тяхното по-добро бъдеще възприемат новата вяра, а босненецът Мехмед Соколович (около 1505–1579) дори възражда Патриаршията в Северозападно Косово.
По време на военни действия християните са на левия фланг, заради бойните си качества и на своя “дхимми” (защитен) статут, а в морето застрашават господството на егейци и венецианци.
Развитието на оръжейната индустрия обаче заплашва морално остарелите методи на водене на война от империята, затова тя се модернизира благодарение унгарския магистрат Орбан и множеството унгарски, немски, френски, испански и генуезски специалисти, които въвеждат огнестрелните оръжия. А това гарантира на османците възможност да останат още някое столетие като господстваща сила на световната карта.
Християните в услуга на Империята – Килич Али
Има хора, чиито имена остават нарицателно за това как находчивостта и родовата памет могат да победят и най-силния враг – Килич Али.
Килич Али е сред християните, които успяват да се издигнат до чин адмирал в османския флот, отличавайки се с буден ум и правилна преценка. При битката при Лепанто през 1571 г, осъзнавайки, че губи сражението предпочита да спаси екипажа, вместо да влиза в предварително изгубена битка. Султана го повишава до рант капудански паша оценявайки правилната му преценка в опасна ситуация.
Постепенно исляма се превръща в “родна” религия за мнозина европейски дипломати, шпиони, преводачи и посредници в опит по-добре да се разбере мисленето на османците, а и като част от стратегията да се победи врага.
Новата вяра отваря вратите на империята за европейците, които се възползват от възможностите на новата религия, като съчетавайки силата на знанието и хитростта се издигат над поробителите си.
Това е историята за еничарите, за които знаем – млади момчета вземани от християнските семейства и другата, непозната ѝ страна – че вече тези момчета не са безмозъчни войници, а започвайки да подражават на християнските войни са т.н гулам – високообразовани и начетени войни, които не са само за убиване на бойното поле.
Препоръчани статии
Такситата с цени само в една валута
17 юли, 2025
